Европейско образование?
Може, ако сменим модела
проф. Христо Христов, дтн:
В сайта на Министерството на образованието, младежта и науката отскоро е публикувана Програма за развитие на образованието, науката и младежките политики в Република България (2009 - 2013)". Очаква се широко обществено обсъждане за мисията на българските училища и университети. Изброени са стратегически приоритетни направления на развитие.
През последните 15 г. участвах в различни форуми и публикувах статии по проблема за качеството на университетското образование. И сега съм изкушен да взема отношение по първото от посочените в Програмата стратегически направления: постигане на европейско качество на образованието. Ще се спранакратко само на някои, според мен важни фактори, от които зависи това.
Първият е държавата. Висшето образование е една от малкото сфери на обществен живот у нас, в които все още сеограничава естественият закон за търсенето и предлагането. Действа ресурсно-ориентираният модел на финансиране на университетите по принципа "брой студенти". За бюджетната издръжка на обучението не е важно какъв продукт е излязъл от университета и дали се търси, а колко студенти се учат във висшето училище. Като следствие от този принцип университетите снижават изискванията си към студентите - при приемането им, при самото обучение, когато ги изпитват и т. н.
За да защитят щата и бюджета си, те снизходително задържат и неподготвените студенти. Затова и конкуренцията между висшите училища е за броя студенти "на входа", а не е „на изхода" им.
Държавата е възложила грижата за качеството на Националната агенция по оценяване и акредитация (НАОА). Но тя прилага формални критерии, които не влизат в „дълбоките пластове", там, където „се ражда" същинското качество. Високите оценки силно преобладават. Акредитациите почти не се влияят от това как се реализират завършилите студенти. В оценяващите екипи на НАОА липсват представители на потребителите на университетите - бизнеса, обществената практика. Не работи обратната връзка: оценката на висшето училище и неговите специалности, дадена от НАОА, реално не се отчита при определяне на субсидията за издръжка на обучението, както изисква законът (ЗВО чл. 91, ал.2). Още и затова, защото оценката има съмнителна стойност. В резултат разходите за висшето образование ежегодно растат, а качеството на обучението спада.
Вторият фактор са самите университети. По закон членове на Академичния съвет на университета са само преподаватели на щат, които определят учебните планове. Във Факултетния съвет, който приема учебните програми - също. Няма ги потребителите, защото законът не разрешава в тези съвети да членуват техни представители. Но и да имаше това право, бизнесът трудно може да излъчи свои представители, които да защитават в университета интересите на цялата потребителската общност, когато се решава какво да се учи. По стара традиция бизнесът чака от държавното висше училище да му даде специалистите наготово, без да участва и да инвестира в образованието, без да оказва върху бъдещия си човешки ресурс - студентите, конкурентен натиск за по-добра подготовка. Те пък най-често не са достатъчно мотивирани да учат и от своя страна не оказват натиск върху преподавателите си да им дадат повече приложими знания и умения. Които, впрочем, се придобиват с много свои усилия и ресурси. А у част от младите хора, за жалост, се самоизгражда ценностна система, основана на по-лесни начини за личен просперитет. Изхождат от максимата, че успехът в живота почти не зависи от това, с какви оценки ще завършиш обучението си в университета.
Когато липсва вътрешна мотивация, не се създава външна - студентите не се стараят, не посещават лекции, учат само за изпита или търсят други начини да го вземат. "Купуват се" изпитни оценки, наблюдава се инфлация и при обучението, и при оценяването на студентите, развива се корупционен потенциал, появиха се псевдо-университетски структури, които „печатат" дипломи, и т. н.
На подготовката на студента съществено влияят и университетските методи и средства на преподаване и изпитване. Според класическата методология „всезнаещият" преподавател чете лекцията за фактите и явленията като за нещо крайно, готово за усвояване. Много често пред инертна маса от студенти, която пасивно слуша (ако го слуша). След това на изпит студентът възпроизвежда наученото. Изпитва го същият преподавател. Като положи 30-40 изпита, младият човек получава сертификат за професионалист. Тази инструктивна университетска методология изживява времето си. Във века на информационното общество знанията са лесно достъпни - с няколко кликвания на мишката в интернет. Но са в непрекъснато развитие и се придобиват с непрекъснато учене през целия живот. Затова университетът трябва да научи студентите и сами да се учат.
Каква е алтернативата?
Решението трябва да се търси в оздравяващата сила на пазара. Отмина времето на т. нар. планомерно и пропорционално развитие. Не се планират специалисти и по региони и браншове. Днес е необходима нова философия, която да постави в центъра на образователните парадигми личността. Тя да има правото да избира какво да учи, къде да учи, дали и кога да завърши, но и да носи отговорността от своя избор. А дали ще се реализира, зависи от нея самата и от пазара.
Решение на проблема за качеството няма да се намери и чрез ограничаване на броя на висшите училища, както често се говори. Още повече, ако са частни и не товарят данъкоплатеца. Точно обратното, на всеки пазар повечето производители вдигат качеството. Но българският потребителски пазар на университетите е още недоразвит и трудно затваря обратната връзка.
Що се касае за проблемите на НАОА, критериите й за оценка трябва се опростят и да акцентират върху реализацията на завършващите. В Програмата на МОМН правилно се вижда решение, при което НАОА се поставя в конкурентна среда.
Университетът трябва постепенно да ограничава инструктивната стратегия на обучение и особено в специалните дисциплини. Да дава превес на алтернативната стратегия на конструктивизма, чрез която в екипни дискусии с участието на преподавателя студентите сами стигат до научната истина. А и да ги изпитва друг, външен преподавател.
Бизнесът трябва да навлезе в предприемаческия университет. На своя територия университетът да решава негови проблеми с участието на студентите и с помощта на свои и техни специалисти. Тогава и намирането на подходяща работа на студента няма да е проблематично, а ще го мотивира за повече можене.